„МОНАСТИРСКА ТИШИНА” („МОНАСТЫРСКАЯ ТИШИНА”)
Архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Елена Зернова
Архимандрит Серафим Алексиев
МОНАСТИРСКА ТИШИНА
Към сините планински верхове,
към тишина, с молитви напоена,
душата ми, от мъка уморена,
със бавен глас клепалото зове.
Гласът му се понася и ехти,
и всеки звук усоите повтарят –
небето в златен блясък се разтваря
и монастирът расне и блести.
О, тая монастирска тишина
и тоя звън на бавното клепало!
Пътеката е тихо засияла
и струва ми се свята благодат –
на монастира мирният живот,
край плочите зелената тревица
и тоя кръст на слънчевия свод
изправен като Божата десница.
Животът е далече от света,
и дните – напоени с радост блага
на буките от нежните листа
се стеле вредом свежест и прохлада.
И само пъстри облаци летят
към залези без никаква тревога,
а дървесата тих покой струят
и тъне в мир обителта на Бога.
Архимандрит Серафим Алексиев
МОНАСТЫРСКАЯ ТИШИНА (перевод с болгарского языка на русский язык: Елена Зернова)
К небесам, к вершинам синих гор,
К тишине, молитвой напоённой,
Душу, что сраданьем утомлённа,
Колокол зовёт, будя простор.
Медленного голоса полёт
Гулким эхом тени повторяют –
Небо в золотом сиянье тает,
И обитель в блеске восстаёт.
О, святой обители покой,
Долгий зов – протяжный звон клепала!
Вот дорога тихо засияла,
Благодать струится, тишиной
Наполняя жизнь монастыря.
Нежно зеленея, травка всходит.
Крест сияет на небесном своде,
На лазури золотом горя.
Радостью наполнена живой,
Жизнь течёт, далёкая от мира,
Внемля благодати из эфира,
Укрываясь тенью кружевной.
Облака высокие летят
На закат, не чувствуя тревоги.
И обитель тихо внемлет Богу.
Каждый миг и благостен и свят.